„Младежи! Любя ваший устрем смели
и жажда пламенна към висши цели.
Нека бъде млада младата природа,
крилата мразят плесен и тъмница,
Душите волни плачат за зорница”
Свикнали сме да приемаме Вазовите поетични прозрения като своеобразни завети към поколенията, защото народният поет си е извоювал мястото на демиург в националната ни литература. Професор Иван Шишманов, най- близкият му приятел и най-добрият познавач на неговото дело, с дълбоко удивление се пита откъде иде това творческо чудо: ”Как е бил възможен изобщо такъв феномен…?” Може би отговорът на това реторично питане се крие в характера на авторовата индивидуалност и в същността на таланта му. Д-р Кръстев определя Вазов като идеалист /в античния смисъл на тази дума/, който се вдъхновява и живее от своите идеали. Именно затова той е творецът, натоварен с нелеката задача да бъде посредник между сегашността и вечността. У него грее онзи прометеевски огън, онова съзнание за мисионерската му роля, които го правят уникален и неподвластен на времето.
Младост, порив, свобода… Тези са налагащите се поетични образи в строфата, предложена в началото. Това са и понятията, които изпълват със смисъл делниците в гимназията с преподаване на чужди езици- училището, което носи името на големия поет. Чувстваме се ангажирани, да кажем със самочувствие, че всички ние – ученици и учители – сме достойни негови следовници, че ”устрем смели” и „жажда пламенна към висши цели” осмислят дните ни.
Нашите постижения ни правят щастливи и удовлетворени!
А Вазов винаги ще бъде за нас личностен коректив .
Нека отново припомним един негов завет, станал наше верую:
Да работим дружно и съгласно.
Ден изгубен е изгубен век,
На живота ни в морето бясно
Труд е наший Ноевий ковчег!